Arnon Grunberg
Azcheta,
2017-09-27
2017-09-27, Azcheta

Психология на отчаянието в „Тирза“


Диляна Денева

Готови ли сте да се гмурнете в обемист роман, който навлиза дълбоко и безпощадно във вътрешния свят на един отчаян мъж, наближаващ шейсетте? Ако не се страхувате да откриете какво се крие там, да бъдете обхванати от меланхолия, редуваща се с яд и леко чувство за безсмислие, то тогава не се колебайте и прочетете „Тирза“ (изд. „Colibri“) – книгата, обявена от холандския седмичник Groene Amsterdamer за най-значимото литературно произведение на XXI век.
Като страстен почитател на творчеството на друг холандски писател, майстор на психологическия роман – Херман Кох, реших, че „Тирза“ няма да ме разочарова. Не успях да се опровергая, но както винаги се случва, когато подходиш с конкретни очаквания, не останах и истински пленена от творбата на Грюнберг.
Да, тя е уникална по отношение на създаване на пълнокръвни герои, чийто живот е описан толкова подробно и проникновено, че усещането да четеш романа е като да се вмъкваш под кожата на протагонистите и да виждаш света по техния начин. Да, отчаянието се редува с чувство за хумор и самоирония. Да, безспорно преводачката Мария Енчева, благодарение на която четем Кох на български, блестящо е уловила финия изказ на автора. Но странността на персонажите от време на време ме потискаше, защото си представях, че такива хора действително живеят около мен, може би дори по-близо, отколкото предполагам.
Йорген Хофмайстер е обикновен човек, като всеки друг. И като всеки друг, и неговият живот няма нищо общо с видимото на повърхността. Отвън изглежда, че се е стекъл по добър начин – Йорген е женен, има две деца, престижна работа и къща в луксозен квартал. Колко просто и логично би било да заключим, че Йорген Хофмайстер е щастлив. В действителност обаче той е истинска развалина отвътре, разяждан от съмнения дали е постигнал нещо смислено, дали не е пропилял всичките си шансове за стойностно съществуване. Образът му е олицетворение на посредствеността, водещо в живота му винаги е било старанието да остане невидим: Колкото по-невидим, толкова по-добре. Невидимият човек е неуязвим.
Още в началото се разкрива, че зад красивата фасада на скъпия му дом никога не са битували семеен уют и топлина, да не говорим за лично удовлетворение на някой от обитателите му. Бракът на Хофмайстер не е бил щастлив, а връзката с двете му дъщери Иби и Тирза са объркани и нездрави. При все това героят се идентифицира най-силно с ролята си на баща и споделя, че само като такъв е намирал смисъл в съществуването си.
Жена му, наричана просто „съпругата“, го е изоставила преди три години и сега решава да се върне при семейството си, не защото то й липсва, а защото няма къде другаде да отиде. Макар че Хофмайстер сам е отглеждал децата си след изчезването й и определено не се радва на нейното завръщане, той не намира и капка решителност да заяви открито какво мисли. Безропотно я приема в дома си и оставя достойнството му (ако допуснем, че такова въобще съществува) да бъде потъпкано.
Никой не съм. Егото ми беше голямо, но го преполових, а ти стопи останалата половина като кубче лед на слънце. Аз съм бащата на Тирза и Иби. Най-вече това. Това съм аз, да, не е много, но не е и малко. Бащата на Тирза и Иби. Аз съм баща.
Несправедливостите го преследват и на работното място. Оказва се, че шефът му е искал да го уволни, защото няма нужда от него, но заради възрастта му законът не позволява да бъде съкратен. Така към Хофмайстер е отправено предложение да получава заплатата си, без да ходи на работа. За някои може да звучи изкушаващо, но всъщност офертата подсилва чувството му за малоценност.
Неудачите на главния герой не пробудиха съчувствие у мен, защото в нито един момент не се и намеква за усилие от негова страна да промени ситуацията. Хофмайстер е пасивен участник в собствения си живот. Проблемът идва, когато самият той започва да го осъзнава. Както Грюнберг сам анализира романа си в интервю за БНТ: „Адът е вътре в нас“.
Лесно е обаче да бъдем съдници. Да размахваме пръст и да решаваме теоретично чуждите проблеми е присъщо човешко проявление. А имаме ли право да го правим, е съвсем друг въпрос. Аз използвах романа, за да надникна в себе си и да открия каква част от същността ми е докосната от историята на Грюнберг.
Дали това, което ни дразни най-много в другите, не е наша собствена черта или проява, която не харесваме в себе си? Къде има смисъл да хвърляме усилията си – във възмущение от чуждите слабости и грешки или в работа по усъвършенстване на самите себе си? Ето тези въпроси отекват в мен, след като прочетох „Тирза“. Затова и вероятно обичам психологическите романи, в които нито действието, нито дори финала са задължително най-запомнящото се от книгата. Да открием правилните въпроси за себе си, макар и невинаги техните отговори, според мен е достатъчно, за да се нарече едно произведение ценно. Добавям „Тирза“ към моята книжна съкровищница.
По романа на Арнон Грюнберг е заснет едноименен филм с режисьор Рудолф ван ден Берг, който беше представен и в България през 2016 г. на фестивала „CineLibri“. Трейлъра можете да гледате тук: